А може би трябва да поговориш с някого“ от Лори

 „ А може би би трябвало да поговориш с някого “ от Лори Готлиб е автобиографична книга за терапевта като пациент и за всичко това, което остава прикрито в нашия живот. Книга, която задава въпроса: „ Как се променяме? “, и дава отговор: „ Във взаимоотношенията си с другите хора “. А взаимоотношенията сред терапевти и пациенти, за които Лори Готлиб написа, изискват цялостно доверие, с цел да може да настъпи каквато и да е смяна.

„ А може би би трябвало да поговориш с някого “ е книга, каквато до момента никой психотерапевт не е писал. Това е книга за терапевт, който се подлага на терапия, за метода, по който протича една лечебна сесия. Авторката наблюдава комплицираните от време на време връзки сред терапевт и пациент и трагичния път на индивида към душевното равновесие. С схващане и състрадание към човешкото страдалчество Готлиб ни превежда през личните си тествания и през тестванията на пациентите си. Прави го с лекост, професионално умеене и ненатрапчиво възприятие за комизъм. Творба като тази на британски език се нарича a must-read – книга, която би трябвало да се прочете непременно.

За създателя

Родена през 1966 година, Лори Готлиб е уважавана американска писателка и психотерапевт. Работи като журналистка в NBC по времето, когато се снима сериалът „ Спешно поделение “. Тогава взема решение да приключи медицина и след това става психотерапевт. Автобиографичната ѝ книга „ А може би би трябвало да поговориш с някого “ е включена в листата на бестселърите на „ Ню Йорк Таймс “ и е особено маркирана от най-престижните американски списания. Книгата има и телевизионна акомодация.

Научен редактор на изданието е Светлозар Василев.

Откъс от „ А може би би трябвало да поговориш с някого “ от Лори Готлиб 

Терапевтът, терапевтът като пациент и скритото в нашия живот

„ Предлага се щастието да бъде класифицирано като психологично разстройство и да бъде включено в бъдещите издания на главните диагностични наръчници под следното име: тежко прочувствено положение, позитивен вид. В прегледа на съответната литература е показано, че щастието е статистически анормално, съдържа обособена група от признаци, обвързвано е с редица когнитивни аномалии и отразява анормалното действие на централната нервна система. Остава едно допустимо несъгласие против това предложение – че щастието не е с отрицателни последствия. Това несъгласие обаче се отхвърля като научно несъстоятелно. “

РИЧАРД БЕНТАЛ, СПИСАНИЕ ЗА МЕДИЦИНСКА ЕТИКА, 1992

Изтъкнатият швейцарски психиатър Карл Юнг е споделил следното:

Хората вършат всичко допустимо, колкото и неуместно да е то, с цел да избегнат срещата с душата си.

Но той споделя и следното: Който се вгледа във вътрешността, се пробужда.

Когато кажете на някого, че сте психотерапевт, той постоянно реагира с изненада, последвана от неловки въпроси като: „ О, психотерапевт! Да ви опиша ли за детството си? “. Или: „ Можете ли да ми помогнете за казуса със свекърва ми? “. Или: „ Ще ме анализирате ли? “. (Между другото, отговорите са: „ Не, апелирам, не “; „ Може би “; и „ Защо да го върша тук? Ако бях гинеколог, щяхте ли да желаете да ви прегледам в този момент? “.)

Но аз разбирам от кое място идват тези отговори. От страховете: боязън от разголване, от излагане на показ. Ще се забележи ли несигурността, която по този начин ловко съумявам да прикрия? Ще се оголят ли моята накърнимост, моите неистини, моят позор?

Ще видите ли индивида в мен?

Поразително е, че хората, с които беседвам на празненства или на вечери, като че ли не се замислят дали те могат да видят мен и чертите, които от вежливост аз също се пробвам да скрия, когато съм в компания. В момента, в който схванат, че съм психотерапевт, на часа се трансформирам в човек, който може да тършува в душите им, в случай че не съумеят да отклонят диалога с вицове за терапевти или да отидат до бара допустимо най-скоро за ново пиво.

Понякога обаче хората задават и други въпроси, като да вземем за пример: „ Какви хора виждате в практиката си? “.

Казвам им, че виждам хора като всеки един от нас, т.е. като този, който пита. На едно събиране по случай Четвърти юли споделих на двама любопитни млади, че в практиката ми има много двойки, а те започнаха да се разправят тъкмо пред мен. Той искаше да знае за какво тя толкоз се интересува от това, което прави един фамилен терапевт – въпреки всичко те нямат никакви проблеми (неловък кикот). Тя пък искаше да знае за какво той не се вълнува от прочувствения живот на двойката – в края на краищата може би биха могли да се възползват от малко помощ (поглед). Но аз мислех ли за тях като за лечебен случай? Съвсем не. Този път аз бях тази, която отиде да „ си долее “.

Терапията поражда странни реакции, тъй като в прочут смисъл е сродна с порнографията. И двете включват тип голота. И двете имат капацитета да провокират възбуденост. И двете имат милиони консуматори, множеството от които пазят достъпа си до тях в загадка. Макар че статистиците са се опитвали да дефинират броя на хората, които се подлагат на терапия, счита се, че резултатите им са погрешни, защото доста хора, които посещават психотерапевт, избират да не го признават.

Въпреки това обаче броят им даже при тези ненапълно регистрирани данни е висок. Всяка година към трийсет милиона възрастни американци седят на диваните на психотерапевтите, а Съединените щати даже не са първи в света във връзка с лечението. (Забавен факт: страните с най-вече терапевти на глава от популацията са, в низходящ ред, Аржентина, Австрия, Австралия, Франция, Канада, Швейцария, Исландия и Съединените щати).

Като знаете, че съм терапевт, може да си помислите, че на сутринта след случая с Приятеля ми е хрумнало да отида и аз на терапия. Работя в постройка с десетина други терапевти, към мен е цялостно с такива и съм посещавала няколко консултативни групи, в които експертите разискват случаите си дружно, тъй че съм добре насочена в света на лечението.

Но до момента в който лежа парализирана в ембрионална поза, не на терапевт е телефонният номер, който набирам.

– Той е отпадък! – декларира най-старата ми другарка Алисън, откакто ѝ описвам случката още от леглото, преди синът ми да се разсъни. – Прав му път! Кой постъпва по този начин – освен с теб, само че и с детето ти?

– Именно! – солидаризирам се. – Кой прави по този начин?

Прекарваме към двайсет минути, обругавайки Приятеля. При първия гърмеж на болежка хората са склонни да избухват или против другите, или против себе си, да насочват гнева си на открито или във вътрешността. Алисън и аз избираме на открито, бейби! Тя е от Средния Запад, потегля за работа два часа преди мен от Западния бряг, и бие право в задачата.

– Знаеш ли какво би трябвало да направиш? – споделя тя.

– Какво?

Чувствам се по този начин, като че ли са ме проболи в сърцето и ще направя всичко допустимо, с цел да спра болката.

– Трябва да отидеш и да преспиш с някого! Иди да легнеш с някого и не помни за Детемразеца. – Веднага обиквам новото име на Приятеля: Детемразец. – Явно
не е бил подобен, за какъвто си го мислила. Върви и се отърси от него.

Омъжена от двайсет години за студентската си обич, Алисън няма визия по какъв начин да направлява самотните хора.

– Това ще ти помогне да се възстановиш по-бързо, все едно че падаш от колело и се качваш още веднъж – продължава тя. – И никак недей да ми вдигаш вежди.

Алисън ме познава добре. Недоверчиво подвигам вежди над зачервените си, парещи очи.

– Добре, ще отида да преспя с някого – изпъшквам и разбирам, че тя се пробва да ме развесели.

Но по-късно още веднъж се насълзявам. Чувствам се като шестнайсетгодишно девойче след първата си разлъка и не мога да допускам, че отвръщам по този начин на четиресетгодишна възраст.

– О, благата – споделя Алисън, а гласът ѝ е като прегръдка, – тук съм, ще се оправиш с това.

– Знам – споделям, само че в действителност не знам.

Според една известна тавтология на стихотворение от Робърт Фрост, с цел да намериш излаз от тунела, би трябвало да минеш през него, а не да го заобиколиш. Но сега даже не мога да си показва по какъв начин наподобява изходът.